Казвам се Десислава и съм на 36 години. Диагностицирана съм с болест на Хънтингтън и имам две деца, които имат 50 % риск да са унаследили заболяването.
- Каква беше първата Ви мисъл, когато чухте диагнозата?
Когато получих позитивния си генетичен тест почувствах безнадеждност. - Какво почувствахте?
Почувствах се сама и не знаех как ще продължа напред. - На кого казахте първо и каква беше реакцията?
Споделих само с мъжа ми. Имаме две малки деца, на които не сме казали все още предвид възрастта им. Но за съжаление всяко едно от тях има 50 % риск да наследи моето рядко заболяване. - Кога се породиха първите съмнения, че нещо не е наред и кои симптоми Ви накараха да потърсите лекарско мнение?
Усетих че походката ми е нарушена, понякога се чувствах по раздразнена и имах тремор на главата. - Намирате ли лесно информация на български език за състоянието Ви (освен предоставената от „Българска Хънтингтън Асоциация“)?
Не, за съжаление информацията е много оскъдна на български. - Има ли център във Вашия град, който да предлага информация, рехабилитация, подкрепа за Вашето състояние?
Да, очакваме това да бъде Центъра за подкрепа на семейства с редки диагнози. - Как разбрахте за „Българска Хънтингтън Асоциация“?
Разбрах от социалните медии -от Facebook . - Имаше ли доза съмнение и недоверие в началото и успяха ли да се разсеят?
Имаше голямо съмнение, сега съм благодарна, че попаднах там. - Как се чувствате като част от семейството на „Българска Хънтингтън Асоциация“, в кои програми участвате?
Благодарна съм, че попаднах там и имам възможност да се виждам с други пациенти с редки диагнози. Участвам в програмата за физиотерапия и групова психотерапия. - Кое е най-ценното, което Асоциацията Ви дава?
Дава ми подкрепа и сила. - От какъв вид подкрепа се нуждаете в момента/ или ще се нуждаете в бъдеще?
Нуждая се от рехабилитация, за да запазя по дълго състоянието си добро и от психологическо консултиране, което ми помага да приема промените които ще се случат неизменно с мен. - Как изглежда надеждата?
Надеждата е непостоянна. Не е лесно да знаеш, че си болен от неизлечимо заболяване. - Защо е важно да има Център за подкрепа на семейства с редки диагнози?
За да могат хора като мен да се чувстват подкрепени и да имат общност където да чувстват проблемите си по-леки.